Българските символи

Споделете:

Виртуално пространство, посветено на българската шевица, кирилица и книжовност…

Настоящото виртуално пространство е част от проект „Традиция – визуална история на българските символи“

В рамките на инициативата бяха създадени три визуални композиции, посветени на историята на два национални символа – българската шевица и кирилицата, която днес е сред официално използваните азбуки в ЕС.

Композициите са създадени под формата на стенописни и са разположени върху сградите на три образователни институции в София. Проектът също така акцентира и върху художествената страна, разнообразие и значимост на българската литература в световен мащаб, с което илюстрира, че нашата азбука е един от най-ярките приноси на България в културно отношение.

Творчески ръководител на проекта е проф. Боян Добрев, преподавател в НХА и два мандата ръководител на катедра „Стенопис“.

Партньори са Район „Подуяне“ на Столична община и Дарик.

Проектът се реализира с финасовата подкрепа на Национален фонд „Култура“

Българската шевица

Те са изкуство, с което предците ни са предавали послание за здраве, любов и благоденствие. В тях са закодирани различни символи, които са били част от бита и културата на българина. Шевиците символизират хармонията в света и човешкото поведение. Българската шевица е една от най-колоритните на Балканския полуостров.

Везбените орнаменти са част от българското народно творчество, което води началото си от древното изкуство на славяни и прабългари, обогатено от влиянието на други народи, с които българския етнос е имал допир през вековете. Намираме сходство с културните традиции на народите от Тибет, Китай, Монголия, Средна Азия, Волжка България, Дунавска България и др. За първообраз на везбените орнаменти се счита татуировката на голото тяло. С появявата на тъканите тези орнаменти се пренасят върху дрехите. Това се случва през бронзовата епоха на Тракия, а произхода на много от мотивите е още по древен – те се появяват още през медно-каменната епоха. За разлика от днес, в миналото везбените орнаменти са имали не само декоративен характер, те са били свързани с отношението на човека към природата, към заобикалящата го среда и най-вече със семейството и рода му.
Българските везбени орнаменти са се развивали успоредно с развитието на славянската и прабългарската култура. С обединяването на двата народа постепенно започва да се наблюдава преплитане на везбените орнаменти и от двете култури.

Растителни орнаменти

Силно застъпени в орнаментиката на българската шевица са растенията. Тяхното начало започва от изображението на древния символ „дървото на живота“. Различните образи на дървета, цветя и плодове участват като елементи в изграждането му.

Дървото на живота (или Световното дърво)

Един от най-старите растителни орнаменти. Короната олицетворява небосвода (горния, небесния свят) с неговите реални и свръхестествени обитатели – Бог, ангели, светци и птици. Стволът разделя Небето от Земята и съответства на средни, земния, човешки свят. Корените символизират долния, подземния свят. То е Оста на света, Връзката между земята и небето, символ е на Кръговрата на живота – всяка пролет отново се разлиства, а дойде ли зимата всички листа окапват.

Лозата

Лозата е стародавен символ на домашната любов, мир и изобилие. Тя има тайнствени, магически сили, а в българската везбена традиция е позната като символ на плодовитостта – плодовит като лозата. Българката е везала лозови листа и гроздове „да носят Божията благословия, да бъде младата булка плодовита като лозата”.

Трилистната палмета

Лалето, или трилистната палмета, е един от най-древните български символи. Предците ни са го поставяли върху крепостни стени, скали, знамена, амулети, върху кости за гадаене, оброчни хлябове, както и върху различни предмети от бита. Прекосил хилядолетията, трайно и дълбоко съхранен в родовата ни памет, знакът IYI достига до нас в шевиците, за да ни пази и напомня за силата на българския дух.

Животински орнаменти

Животинските орнаменти са доста по-стари от растителните, тъй като бита и начина на живот първоначално е бил свързан с лова и препитанието. Зооморфните орнаменти са значително по-малко в българската шевица. Те могат да се срещат, както самостоятелно, например крачещо петленце, така и симетрично разположени една срещу друга например две птици с растителен орнамент помежду им.

Небесна костенурка

Представлява три преплетени осмици, образуващи безкраен лабиринт и е един от символите за защита, използван от предците ни. Въплъщава идеята за взаимосвързаността на всичко във Вселената. Смята се, че Небесната костенурка, наричана още Космическа костенурка, Плетеница, произхожда от древните прабългари и е била знак на бог Тангра.

Петлето

Петелът е многозначен символ. Има предпазна функция – в миналото, времето от залез слънце до първи петли е тази част от денонощието, когато се появяват караконджули, вампири. С пропяването на петела, те загубват своята сила.

Също така той олицетворява мъжкото начало и оплодителната способност, както и женското възпроизвеждащо начало. Така петелът е ярък символ на потенция, включва се в сватбените ритуали и изразява тяхната основна идея.

Кончето

Много важно място в орнаментиката, заема конят. Конят има важно място в живота на българина още от най-древни времена. Приема се за въплъщение на свободата, силата и мъжеството. Чрез образа му се изгражда връзка между света на хората и този на небесните сили.

Слънчеви знаци

Слънчевите мотиви са с изключително древен произход. Везбата с кръстов бод е поставяна на незащитените места, през които злото може да порази човек – на ръкавите и пазвата, по ръба на полите и върху забрадките, също и върху украшенията. Хората вярвали, че тези симивол ги пазят от болести, уроки и всякакви беди.

Кръстът

Хората вярвали, че кръстният символ ги пази от болести, уроки и всякакви беди.

След като населението постепенно се християнизира, кръстът получава нов смисъл и вече се възприема като символ на Бога.

Елбетица

Елбетицата е знак, символизиращ хармония и разбирателство. Розетата, позната и като Роджета. С времето е видоизменена и силно стилизирана, променя значително оригиналния си вид и се превръща в добре познатата ни Елбетица, или двойна звезда. Розетата е свързана с почитта към слънцето и съдържа в себе си послание за здраве, благоденствие и благословия. В културата на прабългарите откриваме елбетицата в титлата „багатур“ като символ на сила и мощ. Наименованието произлиза от словосъчетанието елем-бехт, което означава първите осем, т.е. осемте посоки на света.

Сувастика

Сувастиката или Свастиката е друг древен соларен знак, който откриваме още в ранния неолит. Тя има защитна функция да предпазва от зло, а в същото време привлича благоденствие, сполука и плодородие. Свастиката има две разновидности според посоката, в която се пречупват краищата на кръста – когато пречупването е в посока на часовниковата стрелка се нарича свастика, а в другата посока – суастика. Съчетавайки в динамично единство движението и покоя, този знак олицетворява обединението на противоположностите и зараждането на живота.

Родови знаци

Те са свързани с елементи, изобразяващи годеж, сродство, сватба, мъжкото и женското начало, хармония и уравновесеност.

Маказ

Основният родов знак е маказът, който представлява ромб, съставен от два триъгълника, върховете на които се докосват, пресъздавайки по този начин сродяването. По тази причина фигурата означава и ГОДЕЖ.

Големия маказ – това са два триъгълника, които са слели върховете си, оформяйки знака за сватба. Тази фигура съдържа в себе си концепцията за божествената и земната природа, за мъжкото и женското начало, за стремежа към хармония и равновесие.

Канатица

КАНАТИЦАТА представлява следващото ниво на усложняване на знака – от двете страни на основния елемент (маказ) се прибавят два малки триъгълника, които визуално пресъздават идеята за появата на децата. Затова и канатицата е знакът за СЕМЕЙСТВО. Когато от двете ѝ страни се добяви по още един триъгълник, това означава, че първото поколение се е сдобило със свои наследници, и се оформя ГОЛЯМА КАНАТИЦА, която символизира РОДА. Следващият етап е ВЕЛИКА КАНАТИЦА, при която фигурата се утроява, което символизира разрастването и умножаването на рода и появата на генетично свързан в родове и общо битие народ.

Бабица

Бабицата е фигура, при която големите страни на двата триъгълника се сливат, образувайки ромб, на който от двете му страни са прибавени по два малки триъгълника. Символът означава единство между родовете. Знакът може да се разрастне в ГОЛЯМА БАБИЦА, т.е. сродени родове или племена.

Цветове

Шевиците са изобразени в различни цветове, като всеки един от тях има определена символика.

Червен

Кръв и война – мир и любов.

Символизира кръвта на майката и новия живот. Пази от уроки и магии.

Зелен

Земята на Майката природа – новият живот.

Израз на вечния живот и се свързвал с Дървото на живота – символ на Вселената.

Бял

Чистота – младост, невинност.

Означава чистота, неприкосновеност, младежка непорочност и Божия светлина.

Син

Небето и морето – съвършена чистота.

Изобразява небето, простора и водата. Олицетворява истината и доверието, чистотата, спокойствието и съзерцанието. Той е ангелският цвят.

Жълт – златен

Слънце – радост и веселие.

Свръзван е със слънце, огън, светлина, с отвъдното – с починалите и с онези хора, за които успехът бил предопределен.

Черен – кафяв

Майката земя

Олицетворява стабилност и сигурност

Основни фигури

Геометричните орнаменти обхващат всички видове линии – прави, начупени, кръгли, хоризонтални, вертикални, които образуват основните фигури – квадрат, ромб, триъгълник, многоъгълник, пречупени линии, звезди и розети.

Българските книжовни школи

Преславска книжовна школа

Преславската книжовна школа е първата книжовна школа в България, основана от св. цар  Борис I през 885 или 886 в столицата Плиска.

Смята се, че нейно основно седалище е била Голямата базилика  в Плиска. След 893 година Симеон I премества седалището на школата в новата българска столица Преслав.

Голямата базилика в Плиска е религиозно-дворцов комплекс, включващ базилика, архиепископски дворец и манастир, разположен край Националния историко-археологически резерват „Плиска“. Завършена е около 875 г. и е една от най-големите базилики в средновековна Югоизточна Европа. Комплексът представлява важен паметник на ранно-средновековната българска култура от нейния християнски период – от втората половина на IX до средата на XI век. В продължение на около 250 г. изпълнява функциите едновременно на катедрален храм и княжеска, епископска и манастирска църква, средище е на духовно-религиозния живот на столицата Плиска и ранно-средновековна България. Според историческия музей в Шумен преди изграждането на базиликата на това място е съществувал ранно-християнски комплекс мартириум, съставен от кръстовиден храм и кладенец-аязмо.

Преславската книжовна школа е най-важният литературен и културен център в България и в целия славянски свят до изгарянето на Преслав от византийския император Йоан I Цимисхи през 971. Сред изявените български писатели и учени, работили в школата, са св. Наум Преславски (до 893), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър.

Школата е и център на преводаческа дейност, най-вече на византийски автори, както и на създаването на поезия, живопис и рисувана керамика. Тя изиграва важна роля в разпространението на кирилицата, тъй като най-старите текстове на кирилица са открити в района на Преслав.

Оригинални старобългарски ръкописи с миниатюри от епохата не са запазени. За нивото на този вид изкуство в България през 8-10 век се съди по копия, правени в Киевска Русия. В руския препис на „Учително евангелие“ от Константин Преславски, направен през 12 век, е съхранено изображение на княз Борис I. Миниатюрата се намира на първата страница на ръкописа. Българският владетел е представен прав, във фас, на златен фон. Изображението е обрамчено от две рисувани колонки с капители и арка върху тях. Князът е облечен в пурпурна далматика, извезана със злато. В дясната си ръка държи кръст. Лицето му е младо, с малки мустаци и къса брада. В „Иполитовият сборник“ съществува подобно изображение на цар Симеон I но лицето му е напълно заличено, поради неуспешни опити за реставрация.

В руския препис на „Симеоновият сборник“ от 1073 г. са запазени пет цветни миниатюри на цяла страница и три заглавки, рисувани с перо. Четири от миниатюрите изобразяват църковни дейци от Преславската школа. Те са изобразени на групи, поставени в схематични изображения на църкви. Стилът на миниатюрите е декоративно-орнаментален и носи източно влияние, навярно от арменската миниатюрна школа.

Разнообразният състав на славянските ръкописи от колекцията на Пловдивската народна библиотека е показателен за процеса на миграция на книжовните паметници през Средновековието и в по-ново време. Най-значимите писарски средища през ХV-ХVІІІ в. – тези в Етрополе, Карлово, Аджар, Куклен, Котел – са представени тук със свои ръкописни образци. Българските писмени паметници от епохата на османското владичество, както е известно, са твърде разнолики в езиково, правописно и художествено отношение – резултат на липсата на големи държавни и културни центрове, които да играят направляваща и унифицираща роля. По тази причина различните преписвачески средища от това време попадат и се развиват под въздействието на многобройни и често противоречиви влияния.

Охридска книжовна школа

Охридската книжовна школа е сред двата главни български културни центъра през Средновековието, наред с Преславската книжовна школа.

Тя е създадена в Охрид през 886 – 916 г. от св. Климент Охридски, малко след създаването на Преславската книжовна школа. От 893 до 910 година в Охридската книжовна школа работи дошлият от Преслав св. Наум Преславски. Сведенията за живота му преди пристигането в България са оскъдни. Има предположения, че е българин от Мизия. Според житието на св. св. Кирил и Методий от св. Климент Охридски, Наум участва в тяхната мисия във Великоморавия, а през 868 е ръкоположен в Рим.

Св. Наум е сред основоположниците на Преславската книжовна школа (първоначално в Плиска), където работи между 886 и 893. След като св. Климент Охридски е назначен за епископ на Дрембица през 893, св. Наум продължава работата му в Охридската книжовна школа. През този период той основава манастир на Охридското езеро, който по-късно носи името му.От създаването си до 12 век Охридската книжовна школа използва глаголица, а кирилицата започва да се използва в самия край на 9 век.

Търновска книжовна школа

Търновската книжовна школа е българска книжовна школа от втората половина на 14 и 15 век с изключително важни приноси за средновековната литература.

Тя е част от Търновската художествена школа, която олицетворява в най-голяма степен културата на Второто българско царство. Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители св. Григорий Цамблак и Константин Костенечки оказват значително влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Това влияние се приема за вторият по значимост южнославянски принос към културата на тези народи.

Основна и водеща предпоставка за появата ѝ е културният подем на българското царство от втората половина на 14 век. Този подем в голяма степен е повлиян от силния интерес на цар Иван Александър към литературата и изкуството и съответно традициите и ценностите в тази насока, които той оставя на своите наследници Иван Шишман и Иван Срацимир. Заслуги за създаването на Търновската книжовна школа има и патриарх Теодосий Търновски, който осъзнава ясно, че една такава школа ще даде възможност на автокефалната българска църква да разпространи и усили влиянието си сред православните славянски държави.

За основател на Търновската книжовна школа се смята св. патриарх Евтимий, а нейно средище е столицата на второто българско царство, Търново. Със своята правописна и езикова реформа, св. Евтимий установява общовалидни езикови и правописни правила, приложени по-късно не само в България, а и в руските княжества, Сърбия, Влахия и Молдова.

Дейността на писателите от Търновската школа е свързана със създаване на оригинални литературни произведения, но също така и преводи от гръцки оригинали и създаване на компилации.

Остромировото евангелие – най-старата книга на кирилица

Врачанско евангелие

Врачанското евангелие е старобългарски паметник от 13 век. Съдържа 201 пергаментови листа малък формат, а текстът е писан с черно мастило. Няма украса освен заглавни букви под формата на плетеници и човешки фигури. Евангелието е изборно (евангелистар) и включва евангелски четения по седмици, месецослов с празнични евангелия, няколко евангелия за особени случаи и недовършен показалец. Ръкописът е подарен на Народна библиотека Св. св. Кирил и Методий от Тодораки Хаджидимитров от Враца.

Ръкописът е особено интересен с това, че е преписан от руски извод някъде в Северозападна България и по език се доближава до руски евангелия като Остромирово и Архангелско евангелие. Това се познава веднага по замяната на буквата тета /θ/ с ф и липсата на буква дзело /s/ и по употребата на отделни руски думи в текста (семь вместо седмъ, толочи).

Приписките към текста са интересни с това, че показват мислите и желанията на анонимния преписвач.

На лист 19 преписвачът е преобърнал наведнъж два листа и оставил две страници неписани и е отбелязал:

Грѣшникъ, варе какъ се забых та грѣших. прѣвратихъ два листа, грѣшникъ ıa.

На други места (лист 147 и 156) благодари за щедростта на хората, които са му носили храна:

Богъ да прости калоугерицѫ от грѣхъ, ωти ми донесѣше хлѣбъ мѧкъ и ıаца да сѧ насытѧ.

Богь да прости Славна, ωти ми доносѣше благотинѫ.

Храмова живопис – Боянска църква

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква (придворен параклис, по-късно манастир) в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Филиал е на Националния исторически музей от 2003 година.

Стенописите в църквата са от различни периоди: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г.

Изключителни художествени достойнства имат световноизвестните стенописи (240 изображения – втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група средновековни художници. Сред тях се знае името на Димитрий Зограф, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа. През 2016 екип от археолози разчита надпис на дъбовата врата на църквата, който гласи „Аз, Василий, писах“. Според учените, той е оставен от Василий Зограф – един от зографите, които рисуват стенописите през 1259 г., което прави вратата на Боянската църква най-старата позната врата в България, на възраст от около 760 години. Ктиторите на храма са били севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Техните портретни изображения на северната стена, както и тези на българския цар Константин Асен и царица Ирина, се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Отбелязани са с надписи: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава – севастократорица и ктиторица, Константин – цар, Ирина – царица.

Стилът на стенописите от XIII век е характерният за византийското изкуство от епохата на Комнините, с архаизация на образите и влияние на константинополски, а в някои детайли и на западноевропейски образци (вероятно отново под влияние на Константенопол, който по това време е столица на Латинската империя).

Рилски манастир

Сегашният манастир се намира в близост до село Пастра – недалеч от мястото на първоначалното му изграждане. Покрай него тече Рилска река. Това е най-големият манастир в България – 5 етажа, като видими са 4 от тях. Тази особеност на сградата се обяснява с ограниченията, наложени от османската власт през 1834 г., когато са строени сегашните сгради. В партерния етаж се разполага музеят.

Манастирът „Свети Йоан Рилски“ е построен на мястото на стара постница през 927 – 941 г. от св. Йоан Рилски Чудотворец (според някои автори – от неговите ученици) в Рила планина. В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс. На върха на кулата се намира параклисът „Свето Преображение“ с ценни фрески от 30-те години на 14 век.

Цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.) издава на 21 септември 1378 г. Рилската грамота, подписана и подпечатана със златен печат, с която дава на манастира като феодални владения 20 села, заедно със землищата им.

Още през 1402 г. османското правителство нарежда на кюстендилския кадия да потвърди съществуващите от по-рано права на обителта. Данъчен регистър от 1520 – 1521 г. изрежда поименно 21 живеещи там монаси. През 1469 г. с помощта на Мара Бранкович мощите на св. Йоан Рилски са пренесени обратно от Търново в Рилския манастир.

Още с основаването си манастирът става книжовно и просветно средище. Голяма педагогическа дейност в него развива Неофит Рилски, който през възраждането основава тук килийно училище. Манастирът дава подслон на велики български революционери, сред които Васил Левски, Ильо войвода, Гоце Делчев, Пейо Яворов и др.

През 1778 г. манастирът „Св. Йоан Рилски“ става жертва на стихиен пожар. Възобновен е през 1784 г. от Алекси Рилец, който през 1816 – 1819 г. проектира и строи източното, северното и западното крило. Значителна част от манастира е опожарена отново през 1833 г., като възстановяването му отново е извършено от Алекси под ръководството на тогавашния игумен Йосиф Строителя. През 1840 г. е изработен нов иконостас на църквата от Петър Филипов, Антон Станишев и Димитър Станишев.

Според свидетелства на посетили манастира през 1862 година американски мисионери, там има 350 монаси, а в навечерието на Великден в него пребивават и 400 гости.

Днес ансамбълът на манастира обхваща територия от 8800 m², от които 5500 m² застроена площ. Манастирските крила, изградени по различно време на 4 и 5 етажа, заобикалят от всички страни единствения двор във форма на неправилен петоъгълник.

Визуални композиции

В рамките на проекта бяха създадени три визуални компоцииции върху фасадите на две детски градини и едно училище, намиращи се в столичния район „Подуяне“.

Една от композициите е посветена на Григорий Цамблак…

Григорий Цамблак е роден в Търново ок. 1365 г. в знатното болярско семейство Цамблак. Ученик е на патриарх Евтимий Търновски, при когото служи като примокирий. В похвалното слово за Евтимий, Григорий пише:

                „Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи – с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите … и на тях стана учител по благочестие.“

Григорий Цамблак е българин по рождение, както и предшествениците му в Киев – Йоан I (1004 – 1038 г.) и Киприан Цамблак (1376-1406 г.), на когото е много вероятно да е племенник. Григорий Цамблак нарича Киприан „брат на нашия отец“ в похвалното си надгробно слово за митрополит Киприан, написано в Киев в 1409 г., под което най-често се разбира, че Киприан е бил негов чичо, а не негов духовен отец. Но текстът може да има предвид духовните връзки между Киприан и патриарх Евтимий Търновски, общия „отец“ на всички български монаси.

Около 1390 г. Григорий Цамблак живее в Цариград, където се замонашва. Пребивава и на Атон. После е при духовенството на Цариградския патриарх, а по-после става игумен на Дечанския манастир в Косово. След това е игумен на Плинарийския манастир „Пресвета Богородица“ в Цариград[1], а между 1401 и 1406 г. е презвитер на Великата църква на Молдова и Влахия със столица Сучава – в Нямецкия манастир „Възнесение Господне“ (Нямцулски манастир). Там той написва Житие на Йоан Нови Сучавски по поръка на молдовския господар Александър Добрия. С това той слага началото на литература с румънска тематика и налага българския език като книжовен език в Румъния.

Малко преди смъртта си (1406 г.) митрополит Киприан го извиква в Русия, възможно за помощ при споровете между Литовското и Московското княжества. На път за Москва, Григорий научава за смъртта на Киприан и остава в Литовското княжество (Киев тогава е в неговите граници), където в 1413 или 1414 г. с поддръжката на княз Витовт е ръкоположен за Литовски митрополит. (Бил е в Москва едва през 1409 г.) Цариградският патриарх не е съгласен с назначението и го лишава от свещенически сан. През 1415 г. по желание на Витовт е хиротонисан от западно-руските епископи без съгласието на патриарха. Поради разположението на западната църква, той си спечелва анатемата на Цариградския патриарх, а и отлъчване от Москва.

Участва в големия римокатолически събор в Констанц в Германия през 1418 г. – едновременно с посланиците на византийския император. Там е приет тържествено от бъдещия император на Свещената римска империя и крал от Унгария, както и от папата, но унията с Рим е отхвърлена. За преговорите е бил съпроводен от 300 души свещеници и епископи. Според едни източници той закъснява за преговорите и умира през 1419 г., а според други – пристигнал и държал бележита реч на латински пред крал Сигизмунд и папа Мартин V. Папата го приема на тържествена аудиенция. Григорий Цамблак произнася на съборяните друга реч, с която им предлагал да се сближат и да почнат да се обясняват по братски по църковни въпроси, а не по „фарисейски“.

Отношението на Москва към Григорий Цамблак е двояко. Тъй като той стои на страната на княз Витовт в спора с московския митрополит Фотий, срещу него са отправяни обвинения в разкол, че е прикрит папист и други. От своя страна Григорий пише на Цариградския патриарх, след като е избран на събора в Новогрудок за Киевски митрополит, по повод на Киевските митрополити, дошли от Москва:

„Църкви не са строили, но събираха църковни данъци, митрополитите изнасяха грошовете в Московско, църковните вещи и святини, Христовите мощи и сандали на Богородица, икони, оковани в злато,… цялата църковна украса на Киевската митрополия, това, което князете бяха подарили в чест и за спомен, да не говоря за сребро, злато и църковни прибори, … – всичко изнесоха!“

Според летописите на Нямецкия манастир Григорий (Цамблак) е починал там на 86-годишна възраст. Погребан е в притвора на църквата в Нямецкия манастир. Тук се смесва нашият писател с местен духовник на име Григорий, който е живял по-късно от него.

Източници:

Българска везбена орнаментика, изд. на БАН, 1951 г., автор Иван Коев

Български народни везбени орнаменти, изд. на „Септември“, 1977 г., автор Пенко Пунтев

Облеклото и езикът. Сборник с доклади от конференцията „Облеклото в българските земи в миналото. Особености на изворите“, проведена на 24–25.I.2020 г. Иванова, Миглена, Маргарет Димитрова, Василка Алексова и Боян Вълчев (съст.). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020

Цонев, Б. Врачанско евангелие, Български старини, бр. 4. София, 1914

Мусакова, Е. Кодикологически бележки върху Врачанското евангелие (НБКМ 19). – Старобългаристика, 20, 1996, № 2, 64 – 82

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив

Чилингиров, Стилиян. Какво е дал българинът на другите народи. 1938, 1939, 1941, 1991, 2006.

Използваните снимки са с платени авторски права и подлежат на защита от закона.

Включително снимки на: Miglena Pencheva / Shutterstock.com;